Така! Излязоха и финансовите резултати за второто тримесечие на 2009г. и както излиза отново ще получавам голям бонус! Даже се говори, че този бонус щял да е своеобразен рекорд и да надвишава всичко плащано досега, дори и през страхотната за инвестиционните банки 2007 година.

Макар и януари и физическото плащане на парите да са още доста далече във времето, макар и да има немалка възможност икономиката да се скапе през следващите 5 месеца и отново да има отписвания на активи, аз реших да си подаря една скъпа ваканция, която да съответства на парите, които смятам да взема (или по-скоро смятам, че ми се полагат) в началото на 2010.

Отне ми точно 10 секунди да реша къде ще почивам. Просто написах "къде е най-скъпо" в Google и първото което излезе бе Сен Тропе.

Така да е! Ще почивам в Сен Тропе.

Преди години бях пътувал по работа с един аналист от моя екип и през цялото време на полета докато той работеше върху финансовия модел на своя лаптоп, аз го заплашвах, че ако обърка нещо ще го пратя да седне "там отзад" и заплашително посочвах пердето - там където никога не му се беше налагало да пътува. Всъщност и на мен.

До преди години мислех, че зад пердето е багажното отделение на самолета или пък че там държат горивото за полета. Никога не съм и предполагал, дори и в най-налудничавите си представи, че там могат да сложат да седят хора.

Трябва да призная, че никога не съм интересувал да погледна точно за какво става въпрос в economy класата, но знам че е ужасно, чувал съм че често стават побойща, могат да те оберат или даже наръгат и трябва да се редиш на опашка пред тоалетната - все неща достатъчни да изплашат всеки банкер.

На опашката пред мен беше семейство от ада! Бащата, който подслушвайки разговора им разбрах, че се казва Дейв, беше около 40 годишен бандит с бръсната глава, облечен с анцуг, потник и с много затворнически татуировки по ръцете. Кецовете му бяха нови чисто бели Адидас, които несъмнено бе задигнал вчера от някой магазин или пък бяха купени от "един пич в кръчмата, но не мога да се сетя за името му, г-н полицай". Имаше обица с "камък" от стъкло и навъсена физиономия, която още повече ме наведе на мисълта, че несъмнено скоро е пуснат от затвора или от друг подобен институт със забранителен режим.

Майката имаше вид (а сигурно и съвпадаше по килограми) на малко китче. Около нея се разнасяше евтината миризма на одеколона, с който буквално се беше заляла тази сутрин примесен с вонята на манджа - без съмнение вчера бе готвила със същите дрехи, с които днес пътуваше. Под късите й ръкави също личаха множество татуировки, но дори и за човек не разбиращ от изкуството на рисунките по тялото, ясно личеше че е прекарала известно време в различен затвор от този, в който сигурно бе лежал мъжа й.

Децата им, две момчета на около 11-12 години гледаха даже по-злобно и от баща си. "Мен ли ме зяпаш, бе? Искаш ли да ти вкарам една дясна?"

Въпреки крехката им възраст, всяка второ дума бе вариация на "шибан" и "шибано". Поне докато майка им не им направи забележка да "спрат с шибаното псуване".

Всъщност, айде да не кръщават града на мое име. Бих се съгласил и първородните синове на всички тях да носят моето име и да се казват Виктор!

Пред рентгеновите машини за проверка на багаж има странно раздвижване. Виждам няколко човека да притичват натам, а една от проверяващите полицайки нервно да говори по радиостанцията.

Вече наистина не издържам и тръгвам да разбутвам паразитите, за да мога да си пусна багажа за проверка.

"Извинете ме! Може ли да мина?" успява да ми проправи път на първо време. Не е обаче достатъчно бързо и затова решавам да разбутам още повече тълпата пред мен. "Отдръпнете се моля. По-бързо! Трябва да мина" - успявам да изненадам и себе си с авторитарния си глас. Хората ме гледат учудено, но ми правят път. Дори виждам полицайката, която до преди малко говореше по радиостанцията, да ръкомаха и да прави сигнали на всички да ме пуснат да мина. Не знам как, но сигурно е разбрала, че съм притежател на златна кредитна карта и би било нормално моя багаж да бъде проверен преди този на другите.

Идвам почти до рентгеновите машини, когато виждам какво е предизвикало странното раздвижване в опашката. Няколко жени и двама гранични полицай са коленичили до мъж с посивяла коса и намачкан костюм. Той лежи безпомощно на земята докато една от жените се опитва да му направи изкуствено дишане.

"Сигурно се е насмукал вчера като гъба и сега му е прилошало от жегата", мисля си аз докато почти стъпвам отгоре му продължавайки към заветната цел - рентгеновата машина за проверка на багажа.

"Доктор ли сте?", пита бързо единия от полицайте. "Елате бързо и помогнете, не напипваме пулс".

"Не", отговарям кротко аз, "инвестиционен банкер съм. Пътувам в първа класа. Идвам да ми проверят багажа, че ще закъснея".

За момент поглеждам към кадифеното си сако на Gieves & Hawkes, панталоните си Paul Smith в цвят екрю и мокасините на Gucci, за да се уверя дали всичко е наред. Всичко е както си трябва и така и не разбирам защо глупавия полицай е решил, че съм някакъв си доктор след като и без да ми висят етикетите по дрехите си личи че работя в огромна инвестиционна банка.

Подавам паспорта си на граничния полицай, но все още чувствам вълната от хули и недоволство, която се удря в гърба ми. Други може би това би ги притеснило, но мен не. Като банкер съм имунизиран към чувствата на обикновенните хора, пък и имам много здрав гръб - резултат от ежедневни тренировки във фитнес залата на банката.

Отново съм раздразнен от факта, че полета се бави. Сигурно чакаме онзи пияния, на когото му беше прилошало и сега излитането ще се забави с цели 5 или 10 минути.

Скучно ми е и решавам да заговоря една от стюардесите, за да убия времето до излитане, а и евентуално да мога да я впечатля с това къде работя и с какво се занимавам.

Разговорът започва много добре като дори аз решавам да покажа загриженост и питам дали човека, на когото му беше прилошало се чувства по-добре. От нея обаче разбирам, че предположението ми се е оказало неправилно - човекът бил получил инфаркт и починал, а някакъв си инвестиционен банкер го стъпкал отгоре му докато умирал само и само да си сложи багажа на лентата преди другите и да се качи в първа класа.

И двамата започваме да гледаме към другите пасажери и се чудим кой ли може да е. Скоро след това загубвам интерес да си говоря със стюардесата.

Неволно се заглеждам в синьото перде сложено накрая на първа класа и се замислям какво ли става отзад. Представям си как Дейв се бие със синовете си кой от тях да вземе последния сандвич с туна и царевица от стюардесата или пък жена му, която след като е изпила вече 3 големи бири е припаднала с отворена уста върху плъсгащaтa се масичка за хранене, а от устата й се стича дълга топла лига.

Сигурно скоро ще спрат климатика в тяхното отделение, за да може да стане топло и задушно и да може стадото най-накрая да заспи като по този начин да се сведе до минимум риска от всякакви побоища и пиянски скандали по време на оставащия полет.

Единствено се чудя кога ще се разнесе гръмогласното пиянско хъркане изотзад синьото перде и дали ще раздадат слушалки за музика в първа класа, за да не трябва да го слушаме.

Бавно се отпускам на седалката си и се унасям. Почивката започва доста интересно, макар и чакането по опашки и многото ненужни забавяния да ме бе напрегнало ненужно много.

Ще бъде хубава почивка. Сигурен съм.